За шкафчетата и парапетите или каква е разликата между човек и Бог
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
Ден четиресет и седми от Великия пост, Разпети петък. Разликата сред човек и Бог не е единствено една, повече са, въпреки че и приликите не са малко – в последна сметка нали сме облик и сходство Божие! Конкретната разлика, за която ще приказваме, е в отношението към другия човек, в двата метода, по които имаме опция да се отнесем, и към нуждата да изберем единия от тях.
Една от новините през Страстната седмица беше по какъв начин Лена Бориславова се отхвърля от депутатство. Вместо това щяла да работи за локалните избори в София, като че ли някой ѝ пречи да го прави в качеството си на народен представител. Можем единствено да гадаем, какво се е случило, с цел да се стигне до това състояние. Можем единствено да гадаем, че това, което се е случило, е прекомерно съществено. И може би грозно. Кой знае какви кавги са се вихрили в кухнята на Промяната, кой знае какви вътрешни фракции са се сблъсквали, кой знае какви безобразия са излизали нескрито! Кой знае? Можем единствено да гадаем. Но от нас зависи дали ще го вършим или не. И в случай че решим да го вършим, какво ще търсим в една нервна обстановка, тъй като можем да търсим най-различни работи.
Разликата сред човек и Бог е тази, че Бог търси у индивида положителното, с цел да го оправдае, а индивидът търси у близък си злото, с цел да го осъди . Вижте, съвсем целият ни обществен спор е ангажиран с това да търсим злото и самодоволно да го осъждаме под формата на благородно неодобрение. То не бяха шкафчета, не бяха парапети, не бяха къщи в Барселона, не бяха любовни вечери в Солун с държавния самолет… Кое е по-грозно – шкафчето или парапета? Не са ли и двете еднообразно тъпи? Не е ли еднообразно жалко да приказваш обществено месеци наред по най-отвратителен метод за тях, даже и да са правилни? Какво, с изключение на зло, сееш в душите на хората по този метод?
И това е единствено на върха. Целият спор се гради върху компромати и заклеймяване. Такива като мен не вършат изключение, не могат да създадат изключение. Ние също пишем за злото и го клеймим. А с цел да пишем за него, би трябвало да го търсим. И като клеймим, на процедура осъждаме, вършим този грях. И се успокояваме, че „ такива са разпоредбите на играта “. Но нищо не може да ни оправдае, тъй като мълчанието е избор, ние имаме този избор, само че не го вършим. Утешаваме се с напудрените лозунги, че нямаме право да мълчим. Глупости! Какво изгода от това, че хиляда души ще кажат едно и също нещо, надпреварвайки се кой ще го каже по-засукано, та да му извърнат внимание!... Разбира се, писачи като мен не могат да доближат върховете на професионалните политически деятели. Понякога изтръпвам като виждам какво може да им пристигна на мозъка да изрекат!
Как след това да създадат коалиция, като до момента са говорили по какъв начин ще вкарат съперника си в пандиза и съжаляват, че нямало смъртно наказване (да, да, имаше и такова изявление от напредничав и цивилизован, интелигентен и хубав космополит).
В дните на Великия пост, когато всеки би трябвало да спре да гледа натам, накъдето е тръгнал, и да се обърне натам, откъдето идва, мъже атакуваха дами, дами атакуваха мъже, дами атакуваха дами. За случаите, когато мъже атакуват мъже, да не приказваме, тъй като в това има нещо естествено. Сериозните причини бяха малко. Преобладавах гневни нападки, злобни нападки, подигравки за това кой какъв брой бил елементарен и какъв нарушител бил. И какъв брой бил противен. Умът ми не го побира по какъв начин мотив в някакъв спор може да бъде външният тип на съперника – един бил невисок, различен имал шкембе, на трети му били къси пръстите, на четвърти му бил дълъг носът… Особено когато по политически аргументи се присмиваш на жена, задето е грозна, е непоносимо. Как може такова нещо! Мога да изредя и имена, само че няма да го направя, тъй като това ще значи да обидя хората още един път.
Как след това да вършат обединения! Как след това да свършат каквото и да било дружно!
Проблемът е, че на едно равнище на резюме хората са разнообразни, даже антагонистични, само че на друго са идентични. Често пропагандата търси това равнище на резюме, на което хората са идентични, с цел да ги накара да извършат нещо дружно. Например на едно равнище хората са левскари и цесекари, само че на идващото, когато играе националният тим, са българи. Нацистите споделяха: може да сме служащи, селяни, фабриканти и художници, само че всички сме германци! Болшевиките пък споделяха: може да сме руснаци, германци, китайци, американци, само че всички сме от работническата класа, която, както и децата знаят, е гробокопачът на капитализма!
Последните интелектуалци, тези които кандърдисваха ГЕРБ и Промяната да се коалират, се пробваха да създадат нещо сходно – предложиха равнище на резюме „ всички сме евроатлантици “, само че грешката им беше, че помислиха за евроатлантици хора, които в действителност не са. А що се отнася до „ всички сме българи! “, това от дълго време не работи, макар че мнозина не престават да го повтарят по инерция.
Няма положителни хора и неприятни хора. У всекиго има и положително, и зло, като двете са по този начин добре размесени, че от време на време мъчно могат да се разграничат. Ето, давам лепта на бедняк. Защо го върша? За да нахраня гладния? Защото ми е жалост за него? Или да наподобявам добър в очите на другите, в това число и в очите на Бог, в това число и в личните си очи, и с цел да си кажа: Господи, какъв брой съм правоверен! Защо го върша? Вероятно поради всичко това по едно и също време. Остава да решим кое ще изберем да гледаме – положителното или злото. В този избор е смисълът на живота. Защото за Ницшевата пропаст не знам, само че знам, че в случай че у някого потърсиш положителното и го повикаш, то прекомерно евентуално е той да ти отговори с положително. И назад.
Има и друго. В злото хората се разграничават, злото е разнообразно. Доброто обаче е едно. Също по този начин е просто, несложно. В злото хората са разнообразни, обаче в положителното са идентични, тъй като положителното постоянно е резултат от обич, а любовта е една, без значение от хилядите си проявления. Ето го това равнище на резюме, на което би трябвало да застанем и да разгледаме картинката в близост.
И в случай че Бог търси положителното в индивида, с цел да го оправдае, дано опитаме и ние да създадем същото, колкото и скучно да е това за публиката. Защото християните почитат Христос като му подражават.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Ден четиресет и седми от Великия пост, Разпети петък. Разликата сред човек и Бог не е единствено една, повече са, въпреки че и приликите не са малко – в последна сметка нали сме облик и сходство Божие! Конкретната разлика, за която ще приказваме, е в отношението към другия човек, в двата метода, по които имаме опция да се отнесем, и към нуждата да изберем единия от тях.
Една от новините през Страстната седмица беше по какъв начин Лена Бориславова се отхвърля от депутатство. Вместо това щяла да работи за локалните избори в София, като че ли някой ѝ пречи да го прави в качеството си на народен представител. Можем единствено да гадаем, какво се е случило, с цел да се стигне до това състояние. Можем единствено да гадаем, че това, което се е случило, е прекомерно съществено. И може би грозно. Кой знае какви кавги са се вихрили в кухнята на Промяната, кой знае какви вътрешни фракции са се сблъсквали, кой знае какви безобразия са излизали нескрито! Кой знае? Можем единствено да гадаем. Но от нас зависи дали ще го вършим или не. И в случай че решим да го вършим, какво ще търсим в една нервна обстановка, тъй като можем да търсим най-различни работи.
Разликата сред човек и Бог е тази, че Бог търси у индивида положителното, с цел да го оправдае, а индивидът търси у близък си злото, с цел да го осъди . Вижте, съвсем целият ни обществен спор е ангажиран с това да търсим злото и самодоволно да го осъждаме под формата на благородно неодобрение. То не бяха шкафчета, не бяха парапети, не бяха къщи в Барселона, не бяха любовни вечери в Солун с държавния самолет… Кое е по-грозно – шкафчето или парапета? Не са ли и двете еднообразно тъпи? Не е ли еднообразно жалко да приказваш обществено месеци наред по най-отвратителен метод за тях, даже и да са правилни? Какво, с изключение на зло, сееш в душите на хората по този метод?
И това е единствено на върха. Целият спор се гради върху компромати и заклеймяване. Такива като мен не вършат изключение, не могат да създадат изключение. Ние също пишем за злото и го клеймим. А с цел да пишем за него, би трябвало да го търсим. И като клеймим, на процедура осъждаме, вършим този грях. И се успокояваме, че „ такива са разпоредбите на играта “. Но нищо не може да ни оправдае, тъй като мълчанието е избор, ние имаме този избор, само че не го вършим. Утешаваме се с напудрените лозунги, че нямаме право да мълчим. Глупости! Какво изгода от това, че хиляда души ще кажат едно и също нещо, надпреварвайки се кой ще го каже по-засукано, та да му извърнат внимание!... Разбира се, писачи като мен не могат да доближат върховете на професионалните политически деятели. Понякога изтръпвам като виждам какво може да им пристигна на мозъка да изрекат!
Как след това да създадат коалиция, като до момента са говорили по какъв начин ще вкарат съперника си в пандиза и съжаляват, че нямало смъртно наказване (да, да, имаше и такова изявление от напредничав и цивилизован, интелигентен и хубав космополит).
В дните на Великия пост, когато всеки би трябвало да спре да гледа натам, накъдето е тръгнал, и да се обърне натам, откъдето идва, мъже атакуваха дами, дами атакуваха мъже, дами атакуваха дами. За случаите, когато мъже атакуват мъже, да не приказваме, тъй като в това има нещо естествено. Сериозните причини бяха малко. Преобладавах гневни нападки, злобни нападки, подигравки за това кой какъв брой бил елементарен и какъв нарушител бил. И какъв брой бил противен. Умът ми не го побира по какъв начин мотив в някакъв спор може да бъде външният тип на съперника – един бил невисок, различен имал шкембе, на трети му били къси пръстите, на четвърти му бил дълъг носът… Особено когато по политически аргументи се присмиваш на жена, задето е грозна, е непоносимо. Как може такова нещо! Мога да изредя и имена, само че няма да го направя, тъй като това ще значи да обидя хората още един път.
Как след това да вършат обединения! Как след това да свършат каквото и да било дружно!
Проблемът е, че на едно равнище на резюме хората са разнообразни, даже антагонистични, само че на друго са идентични. Често пропагандата търси това равнище на резюме, на което хората са идентични, с цел да ги накара да извършат нещо дружно. Например на едно равнище хората са левскари и цесекари, само че на идващото, когато играе националният тим, са българи. Нацистите споделяха: може да сме служащи, селяни, фабриканти и художници, само че всички сме германци! Болшевиките пък споделяха: може да сме руснаци, германци, китайци, американци, само че всички сме от работническата класа, която, както и децата знаят, е гробокопачът на капитализма!
Последните интелектуалци, тези които кандърдисваха ГЕРБ и Промяната да се коалират, се пробваха да създадат нещо сходно – предложиха равнище на резюме „ всички сме евроатлантици “, само че грешката им беше, че помислиха за евроатлантици хора, които в действителност не са. А що се отнася до „ всички сме българи! “, това от дълго време не работи, макар че мнозина не престават да го повтарят по инерция.
Няма положителни хора и неприятни хора. У всекиго има и положително, и зло, като двете са по този начин добре размесени, че от време на време мъчно могат да се разграничат. Ето, давам лепта на бедняк. Защо го върша? За да нахраня гладния? Защото ми е жалост за него? Или да наподобявам добър в очите на другите, в това число и в очите на Бог, в това число и в личните си очи, и с цел да си кажа: Господи, какъв брой съм правоверен! Защо го върша? Вероятно поради всичко това по едно и също време. Остава да решим кое ще изберем да гледаме – положителното или злото. В този избор е смисълът на живота. Защото за Ницшевата пропаст не знам, само че знам, че в случай че у някого потърсиш положителното и го повикаш, то прекомерно евентуално е той да ти отговори с положително. И назад.
Има и друго. В злото хората се разграничават, злото е разнообразно. Доброто обаче е едно. Също по този начин е просто, несложно. В злото хората са разнообразни, обаче в положителното са идентични, тъй като положителното постоянно е резултат от обич, а любовта е една, без значение от хилядите си проявления. Ето го това равнище на резюме, на което би трябвало да застанем и да разгледаме картинката в близост.
И в случай че Бог търси положителното в индивида, с цел да го оправдае, дано опитаме и ние да създадем същото, колкото и скучно да е това за публиката. Защото християните почитат Христос като му подражават.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ